СТАТИИ


Хакери изнудват "Дисни" с откраднат филм

публикувано 28.03.2018 г., 1:13 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 28.03.2018 г., 1:13 ч. ]


Те искат огромен откуп, за да го върнат

Изпълнителният директор на компанията „Уолт Дисни“ Боб Айгър призна, че компютърни пирати са откраднали непоказван досега филм и искат огромен откуп, за да го върнат.

Това съобщава специализираното издание „Холивуд рипортър“, цитирано от БГНЕС.

Айгър не разкри кой е откраднатият филм, но подчерта, че компанията отказва да се подчини на исканията на престъпниците. Според списание „Уикли“, което се позовава на анонимни източници, „Дисни“ сътрудничи на федералната полиция.

Компанията дебне за изтичане в мрежата на откраднатия филм или част от него, което би помогнало за намирането му и на крадците.

Специализираният интернет сайт „Дедлайн“ твърди, без да се позовава на никого, че въпросният филм е новата част на сагата „Карибски пирати“, който трябва да излезе на голям екран на 26 май.

Хакерите са поискали откупа в биткоини и са заплашили да покажат първоначално пет минути от филма, а после 20, ако откупът не бъде платен.

Източник: https://nova.bg

ИНТЕРНЕТ И БЪЛГАРСКОТО КИНО: Стефан Командарев на бунт срещу пиратите

публикувано 28.03.2018 г., 1:07 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 28.03.2018 г., 1:08 ч. ]


Режисьорът се оплака от нерегламентираното разпространение на филма „Посоки”

Режисьорът Стефан Командарев се обяви против пиратското разпространение на български фирми в интернет пространството. В ефира на „Здравей, България” той каза, че последният му филм – „Посоки”, също е бил качван няколко пъти в торентите, заради което екипът е загубил солидни средства.

„След нерегламентираното разпространение на „Посоки” много кина започнаха да свалят филма от програмата си”, обясни Командарев.

Той каза още, че е разговарял с представители на големи кино платформи, които заявяват, че нямат интерес към България, защото у нас има "голямо пиратство”.

„Опитваме се да подготвяме следващия филм – „Патрулки”, който има бюджет от едва 150 000 лева. Всяка стотинка от постъпленията от „Посоки” ще вкараме в новата лента. Но тези средства намаляха драстично заради торентите”, не скри възмущението си Командарев.

Според него у нас трябва да заработят законни платформи, на които да можеш да платиш някаква символична сума, за да гледаш даден филм.

Целия разговор с режисьора гледайте във видеото.
https://www.vbox7.com/play:2e60b52c83


Източник: https://nova.bg/

Разберете какъв е мозъкът на интернет пирата [Крис Андерсън]

публикувано 24.11.2013 г., 9:34 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 19.02.2018 г., 23:55 ч. ]


Една интересна форма на безплатното в нашият живот е пиратството – тема, която напоследък много ни вълнува и занимава.
Пиратството е особена форма на престъпление, която често се възприема от пиратите и потребителите на пиратски стоки като относително безвредна.
Тук няма да обсъждам дали аз самият ги смятам за прави или не, дали защитавам пиратството, дали аз самият съм пират и т.н., а тук ще разгледаме само тези отношения към нещата от психологическа гледна точка – вие сами си преценявайте кой какъв е.

Аргументът в този материал е, че пиратската стока рядко може да замени автентичния оригинал.

Вместо това тя дава възможност на продукта да достигне до хора, които не могат да си позволят оригинала или пък изобщо не биха си го купили.Причината пиратството да е особен вид кражба е, че разходите за законния собственик са неосезаеми.Ако направите музикален албум, който след това бъде изпиратстван, пиратите не са взели нещо, което притежавате, а са го възпроизвели.Това е важна разлика, която се свежда до факта, че вие не сте претърпели загуба, а по-скоро по-малка печалба.Разходите най-много да са от пропуснатите възможности, понеже оригиналът се конкурира с пиратските версии на пазара.
Пиратството е форма на наложена свобода.

Може да не сте имали намерение продуктът ви да е безплатен, но пазарът ви е натрапил безплатността му. За музикалната и голяма част от софтуерната индустрия това е всекидневие – така и ще бъде за напред.Безплатното се е превърнало във фактическата цена, независимо от всички опити да бъде спряно.

Един софтуерен разработчик решил да открие защо.Клиф Харис създавал видеоигри за много разумната според него цена от 20 долара. Но въпреки това игрите му непрекъснато се пиратствали.Защо?Той запитал това читателите на “Слашдот“, популярен сайт за обсъждане на технологиите. Получил стотици и стотици отговори, малко от които по-кратки от сто думи.„Получи се така -казва той, – сякаш много хора отдавна бяха чакали да кажат на някой разработчик на игри отговора на този въпрос”.Кевин Кели обобщава експеримента:В отговорите той открил повтарящи се модели, които го изненадали. На първо място сред тях било всеобщото усещане, че игрите му (и игрите въобще) били надценени предвид онова, което получавали купувачите – дори и при цена 20 долара.Второ, всичко, което затруднявало купуването и започването на играта – защита от копиране, управление на дигиталните права (DRM) или сложни процедури за онлайн покупка……всичко, заставащо между импулса да играеш и самата игра, се считало за основателен знак да избереш безплатния път.Харис забелязал също така, че идеологическите причини (тиради срещу капитализма, интелектуалната собственост и „човека” или просто желанието да си извън закона) били подчертано малцинство.За негова чест, откровените отговори на въпроса му променили отношението на Харис.Той решил да смени бизнес модела си. Намалил двойно цената на игрите си (до 10 долара). Махнал малката защита от копиране, която използвал.Обещал да направи уеб магазина си по-лесен за ползване, може би дори дотам, че да се купува с едно щракване. Решил да удължи срока на безплатните демо версии.И най-важното, прозрял, че трябвало да повиши качеството на игрите си.В известен смисъл хората на пазара му казвали, че оценявали игрите му за по-малко, отколкото той си мислел, че струват.Той осъзнал, че всички усилия да се бори с това ще са безплодни, освен ако хората не решат, че игрите му струват повече.
От опита на Харис може да се извлече поуката, че на дигиталния пазар безплатното почти винаги стои като избор.

Ако не го предложите явно, други обикновено ще намерят начин да го въведат или потребителите просто вариант да си го вземат без пари.Когато пределните разходи за възпроизводството са нулеви, бариерите пред безплатното са главно психологически -страх от нарушаване на закона, чувство за справедливост, лична преценка на индивида за ценността на времето му/й, може би навикът за плащане или неосведомеността, че може да се придобие безплатна версия.Рано или късно, всички производители в дигиталната сфера ще се окажат в конкуренция с безплатното.Харис разбрал това и измислил как да се справя по-добре. Със своето проучване той надникнал в ума на пирата и видял един плащащ клиент, чакащ причина да се появи.А вие как ги виждате нещата….?
Разберете какъв е мозъкът на интернет пирата [Крис Андерсън]

Авторските права във "Фейсбук". Теоретични и практически проблеми и разрешения.

публикувано 24.11.2013 г., 9:10 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 13.10.2015 г., 1:38 ч. ]


Автор: Atanas Kostov

Социалната мрежа „Фейсбук” се превърна в обществен феномен, който кумулира в себе си голяма част от съвременния обществен, бизнес и културен живот на планетата. Предисторията сочи, че сайтът е създаден от Марк Елиът Зукърбърг, определян още в ранната си тинейджърска възраст като гениален програмист, създател на проекти като „Zucknet“(примитивна версия на АОЛ инстант месинджър), медиа плейър, наречен „Synapse Media player”(към който е проявяван интерес от „Майкрософт”), програмата „Course Match“, която помага на студенти да избират учебни курсове, както и т.нар „първи Фейсбук” – сайтът „Facemash“(„Фейсмаш”). Този интернет портал представлява програма, даваща опция за сравняване на снимки на състуденти и избиране на този, който е „по-готин”. „Facemash“ съществува само един уикенд, тъй като огромния трафик пренатоварва сайта и това води до временно прекъсване на интернет в Харвард(където Зукърбърг е студент). Постфактум Зукърбърг е критикуван за това от студентския вестник, както и от състудентите си, тъй като са използвании техни снимки без нужното за това разрешение по закон. Отчитайки тези негативи, Марк Зукърбърг започва програмирането на „Фейсбук”, който е качен в интернет пространството от студентската му стая в Харвард на 4 февруари 2004г. Към настоящия момент интернет порталът е собственост на фирмата „Фейсбук инкорпорейтед”, базирана в Силициевата долина, Калифорния, САЩ. На 21 юли 2010 г., обявеният за най-младия милиардер в САЩ - Марк Зукърбърг(6.9 милиарда долара лични авоари) съобщава официално, че сайтът е достигнал 500 милиона потребители по света.

Интересен факт е, че през 2010 г. Стивън Леви - автор на книгата „Хакери: Героите на компютърната революция“, казва в изданието, че Зукърбърг се описва като „хакер“. Поради това към настоящия момент фирмата „Фейсбук инкорпорейтед” провежда на всеки два месеца т.нар състезание „hackathons“. Целта е участниците за една нощ да програмират, представят и завършат определен софтуерен проект. От „Фейсбук” предоставят на състезателите музика, храна и бира, като на събитието обикновено присъстват участници в сайта, включително и Зукърбърг. Говори се, че така Зукърбърг набира персонал за фирмата си в началото, а и сега.
Очевидно мащабът на този интернет сайт поставя някой интересни практически въпроси в областта на авторското право, свързани с публикуваното в него съдържание като текст, снимки, филми и музика и съпровождащата ги интелектуална собственост. Проблемът според мен е редуциран до три основни пунка. Първо - как „Фейсбук” ползва това съдържание и на какво правно основание? Второ - кое съдържание във „Фейсбук”, може да бъде квалифицирано като авторско? Трето – какво се случва, ако трети лица придобият и използват авторско съдържание от „Фейсбук”?
1.Авторскоправни клаузи, вменени от „Фейсбук”( „Facebook”) на потребителя. За да може един потребител да стане част от социалната мрежа „Фейсбук”( „Facebook”), то той трябва да се съгласи с определени общи условия на сайта, формулирани съгласно американския авторскоправен закон DMCA(Digital Millennium Copyright Act). Иска ми се в началото да обясня спецификите при сключване на договори под общи условия по електронен път, тъй като те са важни не само поради практически мотиви. Въпросът за валидността на договорите, сключвани по електронен път има своите материалноправни измерения, криещи се във вероятността някои от уговорените клаузи да са нищожни, поради противоречието им с местен или международен нормативен акт, тъй като обикновено засягат потребители от различни държави, както е и в случая. Именно заради това, че коментираните общи условия и техните авторскоправни клаузи са формулирани на базата на американското авторскоправно законодателство, то те могат да изпаднат в колизия например с национален или международен авторскоправен нормативен акт, Бернската конвенция или Споразумението за свързаните с търговията аспекти на интелектуалната собственост(ТРИПС). Проблематиката открива и процесуалноправни въпроси, касаещи питането дали електронните общи условия ще се признават като доказателство в един бъдещ – в случая авторскоправен процес? Българският Гражданско процесуален кодекс след последните му изменения отговаря положително на този въпрос – да елетронните документи са годни доказателствени средства в съда(чл.184, ал.1 от ГПК). Коментирам българското законодателство, защото страните по един такъв договор имат право на избор на приложимо право, което да урежда договорните им правоотношения. При липса на избор теорията приема, че приложимо ще е правото на държавата, с която договорът е най-тясно свързан – на пръв поглед това е САЩ, тъй като там се развива стопанската дейност на собственика на сайта – фирмата „Фейсбук инкорпорейтед”. Любопитната подробност обаче е обстоятелството, че когато страна по договора е потребител(а не търговец), той може да се ползва от защитата, предоставена му от Римската конвенция в чл. 5, ал. 2, и тогава ще се прилагат императивните норми на неговото национално право. Това идва да покаже, че ако чрез сайта „Фейсбук”( „Facebook”) са увредени правата например на български автор фотограф, музикант, учен, художник или писател, то делото ще се води по Закона за авторското право и сродните права(ЗАПСП) и/или по Закона за защита на потребителя(ЗЗК). Що се отнася специално до европейския потребител и в частност българския такъв, трябва да кажа и че едни общи условия, сключвани по електронен път следва да презюмират нормите на Директива 93/13/ЕИО(част и от българското вътрешно законодателство), която закрепя правилото, че неравноправни са онези клаузи от един договор, които не са били обект на индивидуално уговаряне и поради тази причина потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях(1). Обследвайки подробно общите условия на сайта „Фейсбук”( „Facebook”) намирам, че на потребителя са вменени права и задължения, с които той се съгласява( обикновено автоматично), за да може да стане част от сайта. Това води до пороци във волята, които са породени от липсата на възможност потребителят да уговори част от съдържанието на общите условия и да въздейства върху правната воля, която споделят и която следва да уточнят предварително( чрез взаимно разменени волеизявления) двете страни по едно облигационно правоотношение. Всичко това обуславя риска от съществуващи изначално нищожни клаузи в общите условия на „Фейсбук”( „Facebook”), с които макар и потребителят да се е съгласил, то те не пораждат правно действие между страните. Споменатите мотиви доведоха наскоро до широко публично разпостранение на серия от „профилни декларации” във Фейсбук, които целяха да обяснят всичко казано до тук, но по един доста наивен и непрофесионален начин.
След това встъпително обяснение следва да отбележа, че част от общите условия, предлагани от „Фейсбук”( „Facebook”) на всеки нов потребител е т.нар „Декларация за права и отговорности”( „Statement of Rights and Responsibilities”), която регламентира ползването на неговото авторско съдържание(дори и лични данни) от сайта. За целта е създадено т.нар споразумение, относно „съдържанието, касаещо интелектуална собственост”(„Intellectual property content” или „IP content” – за краткост надолу в статията съм използвал съкратеното „IP съдържание”). Това съдържание обхваща авторските права върху снимки и видеоклипове, като с потвърждаване на общите условия потребителят предоставя неизключителен лиценз на „Фейсбук”(т.нар Intellectual property license” или „IP license” – за краткост надолу в статията съм използвал съкратеното „IP лиценз” ). Териториалният обхват на тази неизключителна лицензия е целият свят, като потребителят се съгласява също така, че правата по този договор могат да бъдат предмет на сублицензия към трети лица чрез възмездна или безвъзмездна сделка, за да използват същите „IP съдържанието”, което потребителят е публикувал във връзка с „Фейсбук”( „Facebook”) и съответно „IP лиценза”. Според формулировката на Директива 93/13/ЕИО тази норма крие опасност от липса на равноправност, тъй като какъв ще е обемът на отстъпваната лицензия и нейният територилен обхват е въпрос, който очевидно не е уговорен индивидуално с европейския потребител и той следва просто да „го приеме”. В теорията някой автори застъпват позицията, че включването на подобни неравноправни клаузи водят до преддоговорна вина у предлагащия, която в последствие обосновава наличието на пълна или частична нищожност на лицензионния договор. От тази гледна точка дали едно сублицензия на права, отстъпена от „Фейсбук”( „Facebook”) на трети лица поражда правно действие е въпрос, който в даден етап може да зависи от потребителя, който атакувайки въпросната сдека с мотива „нищожност”, може да засегне значителен материален интерес именно на компанията майка от силициевата долина. В противовес на тезата „нищожност” на тази клауза, в общите условия е предвидено само, че правното действие на този „IP лиценз” се прекратява единствено и само, когато потребителят изтрие своето „IP съдържание” или профила си, освен ако това съдържание е било споделено и с трети лица и те не са го изтрили. Интересен момент е, че дори след изтриването на това „IP съдържание”, то продължава да съществува в базата данни на „Фейсбук”( „Facebook”) в т.нар „резервни копия” за определено време(което не е специфицирано като период), но без това съдържание да става достояние на трети лица. Тук само маркирам, че правно основание за изготвяне на „резервни копия”, без съгласието на автора на едно произведение, липсва и такъв институт не е познат не само на българския ЗАПСП, но и на световната практика. За мен прекратяването на акаунта на даден потребител е ясно волеизявление, че той не желае авторските му произведения да се използват по какъвто и да е начин, като изготвянето на „резервни копия” въпреки това звучи като юридичеески ноу сенс и по моему представлява авторскоправно нарушение. Ако все пак трети лица, които по някакъв начин са придобили авторско „IP съдържание” от или на потребителя и продължават да го ползват, дори след изтриването на профила му, то спрямо тях би следвало да се презюмира добросъвестност, тъй като те могат да се позоват на правата, придобити на базата на подписания от съответния потребител и от тях „IP лиценз.” Ако потребителят желае това „IP съдържание” да бъде премахнато от профилите на третите лица и/или това ползване да бъде прекратено след закриване на акаунта му, той трябва изрично да сезира с това искане „Фейсбук”( „Facebook”) на основание чл.5, т.5 от „Декларация за права и отговорности”. Тази норма предвижда, че „Фейсбук”( „Facebook”) следва да охранява правата на интелектуална собственост на потребителите си и ако е сезиран с казус, който касае многократно извършено нарушение на авторски права на потребител, „Фейсбук”( „Facebook”) може да предприеме рестриктивни мерки, които дори да са с краен резултат закриване профила на нарушителя(чл.15 от „Декларацията за права и отговорности”).
Тук веднага прави впечатление нещо друго – в „IP лиценза” не са визирани изрично литературните произведения и музикалните такива, които се използват във „Фейсбук”( „Facebook”). От тази гледна точка тълкуването на „IP лиценза” с уговорката, че той обхваща всяко съдържание, което е станало част от сайта „Фейсбук”( „Facebook”), според мен е неправилно(чл.18, ал.4 от „Декларацията за права и отговорности”). Предмет на лиценза не е е авторското съдържание под формата на литературни и музикални произведения. Това са например стихотворения, есета или части от литературни произведения, който са пуликувани във „Фейсбук”( „Facebook”) или музикални произведения или части от тях, които също са станали достояние на потребителите във „Фейсбук”( „Facebook”). Самото обективиране на тези произведения в публичното пространство (дори и чрез псевдоним – виж. чл.7, ал.1 от ЗАПСП - повечето хора са регистрирани именно под т.нар „nick name”) чрез електронната медия „Фейсбук”( „Facebook”) - ги прави годни обекти на авторското право, поне по мое впечатление, което води до два извода. Първо – очевидно по отношение на визираните произведения „Фейсбук”( „Facebook”) изрично не претендира за тяхното неизключително ползване в световен мащаб и отдаването им чрез сублицензия на трети лица, т.е тези обекти на авторското право не са предмет на лицензията. Това според мен се дължи на концепцията на „Фейсбук”( „Facebook”) и фокусът най-вече върху изображенията – в частност снимки и видео като авторски права, тъй като сайтът разполага със собствена платформа за съхранение и „ъплоуд”(качване) точно на тези обекти. Второ – остава висящ въпросът как потребителят може да сезира „Фейсбук”( „Facebook”) при евентуално нарушение от трети лица или от самия сайт точно на тези права, след като те не са предмет на „IP лиценза” и дали хипотезата на чл.5, т.5 от „Декларация за права и отговорности” обхваща и тези обекти на авторското право? Според мен общата формулировка на чл.5, т.5 от Декларацията сочи извода, че безспорно под закрилата на тази уговорка и предвидената в нея отговорност са поставени всички произведения в авторскоправния смисъл на думата, независимо дали те са обект на уговорения с потребителя „IP лиценз” или не. Противното тълкуване би довело до стеснително – по мое виждане неправилно тълкуване на коментираната норма, което би увредило незаконосъобразно правата на потребителите на „Фейсбук”( „Facebook”), в качеството им на автори. Не на последно място това означава също така и че тъй като литературните творби и музикалните такива не са обект на „IP лиценза”, то „Фейсбук”( „Facebook”) не може да ги използва за свои рекламни цели например, така както може да направи това с профилната снимка на всеки един потребител - чл.2, т.4 от „Декларация за права и отговорности”, която норма касае споделянето на съдържание и информация с трети лица. Лично аз не намирам проблем в споделянето на профилната снимка с трети лица, особено когато то е дадено със съгласието на потребителя, а и при факта, че тази снимка в повечето случаи не представлява обект на авторското право и съответно не е част от авторско съдържание на потребителя. Следователно спекулативно е да се твърди, че „Фейсбук”( „Facebook”) нарушава международното частноправно законодателство, касаещо интелектуалната собственост, единствено и само защото името на ползвателя и неговата профилна снимка могат да бъдат предадени за ползване на рекламодатели, без негово съгасие. Това не отговаря на истината, тъй като всеки ползвател може да ограничи тази възможност чрез настройките за лично съдържание(“privacy settings”), а и противното тълкуване би довело да презюмираната нищожност, тъй като това, че съгласието на автора е задължително за използване на произведението е основен принцип в авторското право(ако въобще тук говорим за авторски произведения). Коментираното виждане е имплементирано в нормата на чл.10, т.2 от „Декларацията за права и отговорности”, в която изрично е отразено, че подобно съдържание(профилна снимка и име) не може да бъде предоставено за ползване на рекламодатели без съгласието на ползвателя. Моето мнение е, че уговорката относно рекламното ползване на профилната снимка и реалното профилно име на всеки потребител фигурира в общите условия на „Фейсбук”( „Facebook”) най-вече поради станалия пословичен параграф 512 от DMCA. Заложеният в него смисъл е че, авторите на дадено произведение имат право или са длъжни да знаят информация за всички ползватели, които имат възможност да взимат участие в отношения помежду си, базирани на сесия в интернет от един и същи ранг. Такава сесия например е чат или разменяне на изображения и видео в рамките на „Фейсбук”( „Facebook”) в реално време и в един и същи момент. Конгресът на САЩ предвиди тази необходимост, която беше отразена в DMCA, като с нейна помощ например всеки собственик на определен сайт(в случая „Фейсбук”(„Facebook”), може да узнае основните идентификационни данни на предполагаеми нарушители, ползващи дадени интернет услуги. Намирам това решение за достатъчно справедливо най-вече поради факта, че това спомага за индивидуализирането на нарушители на авторски права и/или на лични данни както вътре в рамките на „Фейсбук”( „Facebook”), така и извън него, като по този начин по-скоро се охраняват, а не нарушават субективни права на ползвателите. Защо? Първо те са се съгласили писмено това да е така след като са избрали да бъдат участници в социалната мрежа и да приемат общите условия на „Фейсбук”( „Facebook”), касаещи техни лични данни и изображения(извън авторските). Второ, ползвателите са се съгласили и с условията на неизключителния „IP лиценз”, които освен че им запазва правото и сами да експлоатират своите произведения и да отдават правата върху тях на трети лица чрез друга неизключителна лицензия, защитава и други техни субективни права, а именно личните им данни. Не на последно място важно е да се маркира факта, че точно в интерес на потребителите е уговорено те да могат да сезират „Фейсбук”( „Facebook”) за нарушаване на техни авторски права. Противното становище, а именно, че потребителите са „едва ли не ограбени чрез присвояване на тяхно лично съдържание”, намирам поради изтъкнатите мотиви за по-скоро повърностно и не почиващо на вникване в детайли относно конкретни норми от общите условия на „Фейсбук”( „Facebook”) и тяхната юридическа логика. Защо няма „присвояване” на авторско съдържание?
2. Считам, че с оглед точността при коментирането на настоящата тема, следва да се акцентира върху обстоятелството, че обект на авторско съдържание във „Фейсбук”( „Facebook”) определено не е всяка снимка, видео, текст или музика, които са споделени в профила на даден потребител. Застъпеното становище в авторскоправната доктрина, като в англосаксонската система, така и в континенталната европейска ситема, е че за да придобие една творба качеството авторско произведение, то тя трябва да притежава признака „художественост” или да е произведение на науката или изкуството. В този контекст прави впечатление позоваването на Бернската конвенция при формулирането на общите условия на „Фейсбук”( „Facebook”) и понятията в тях, касаещи авторското право, въпреки че те са формулирани съгласно американския авторскоправен закон DMCA. Точно поради описаните причини обикновено една профилна портретна снимка на потребителя рядко притежава признака художественост, за да бъде третирана като произведение на изкуството – в частност на фотографията, да не говорим, че обикновено самият потребител не е неин автор. Същото може да се каже и за повечето аматьорски клипове, заснети с телефон или любителска камера, които касаят случки от реалността, свързани с личността на потребителя, но не представляват негова артистична проява или произведение на филмовото изкуство. В този ред на мисли едва ли за едно такова видео може да се твърди, че то е обект на авторското право, само и единствено защото то е обективирано публично в нечий профил във „Фейсбук”( „Facebook”). Не така стои въпроса обаче с художествената или научната фотография, която отразява едно артистично виждане над обществени събития, образи или природни явления, като същата понякога е свързана със заснемане на обекти на архитектурата, научни формули или технически скици. Същото може да се каже и за сериозната филмова документилистика, било тя и късометражна, заснемането на музикални клипове или кратки игрални филми или просто трейлъри. Тук трябва да отбележа, че специално по отношение на аудио-взуалните произведения „Фейсбук”( „Facebook”), поддържа изключително скъп софтуер за непрекъснато наблюдение на авторското съдържание. Ако даден потребител си позволи действия, които се изразяват в извършване на плагиатство или друг вид авторскоправно нарушение, същият получава имейл от „Фейсбук”( „Facebook”), съдържащо "Известие за предполагаемо нарушение на авторски права". Тази политика на сайта е свързана с концепцията за т.нар. „честна употреба”. В съвремието границата относно честната употреба на авторско авторско съдържание онлайн е вече силно размита, но собствениците на „Фейсбук”( „Facebook”) искат да уверят потребителите и собствениците на авторско съдържание, че има инструменти за решаване на авторскоправните спорове във „Фейсбук”( „Facebook”), тъй като за тази цел са създадени технически процеси в сайта, които да ги управляват и наблюдават.
Напоследък съществуват класически практически примери в насока и на това, как публикации във „Фейсбук”( „Facebook”) под формата на литературни текстове или кратки есета се превръщат в авторски произведения, като съдържание на книги. Пример за това е издадената наскоро от небезисвестния български интелектуалец Любен Дилов – син книга „FaceБуки”, в която той отразява свои епиграми, под формата на „постове”(публикации) от стената му във „Фейсбук”( „Facebook”). В противовес на казаното едва ли може да се твърди, че всеки един „пост” в социалната мрежа, индивидуализиращ мисли, идеи, социални или политически концепции, новини, факти или мнения представлява обект на авторското право. Това виждане е отразено както в световната авторскоправна теория, така и в хипотезата на чл.4, т.2 и 4 от ЗАПСП. Във „Фейсбук”( „Facebook”) се използват също така и много цитати от публицистиката, прозата, поезията, научната и техническата литература. До колко тези действия представляват нарушаване на авторското право следва да се преценява с оглед на обема на публикацията и използването на това съдаржане постфактум – т.е дали то се използва за лични цели на потребителите в хипотезата на т.нар „свободна употреба( виж. чл.24 ЗАПСП) или води до нарушаване на конкретни авторскоправни правомощия чрез действия, които могат да бъдат класифицирани като плагиатство. Както вече стана ясно, литературните произведения, които се публикуват във „Фейсбук”( „Facebook”) не са обект на „IP лизенза”, което автоматично води и до извода, че те не са обект на мониторинг за евентуално извършвани нарушения, което е пропуск в авторскоправната защита, предлагана от сайта. Осъзнавам колко е трудно практически да се обследва съдържанието на всеки един текстови пост и може би именно поради това не е предвидена такава защита. Хубавото нещо е, че чисто технически публикуването на текстови файл във „Фейсбук”( „Facebook”) е ограничено като символи, което позволява само кратко цитиране, попадащо в хипотезата на свободната употреба. Както вече отбелязах все пак при извършвано нарушение спрямо литературни авторскоправни правомощия, авторът – потребител може да сезира „Фейсбук”( „Facebook”) за предприемане на съответните рестриктивни мерки. По мое мнение кореспонденцията, касаеща това уведомяване и резултатите от действията на „Фейсбук”( „Facebook”), също могат да бъдат използвани в съда като писмено доказателство по един бъдещ авторскоправен иск срещу нарушителя, чрез предоставяне на електронни документи, индивидуализиращи разменената електронна поща.
Казаното за литуратурните произведения, които се публикуват във „Фейсбук”( „Facebook”) изцяло важи и за музикалните такива. Много автори на музика, използващи програми и/или сайтове за нотиране и визуализиране на музикални произведения поставят линкове към новите си творби в социалната мрежа, с цел те да бъдат оценени от техни приятели, други музиканти, фенове, продуценти и т.н. Както вече отбелязах фокусът на „Фейсбук”( „Facebook”) е върху снимки и видео, като съйтът очевидно не може, а и не иска да бъде пряк конкурент на “You tube”. Затова от „Фейсбук”( „Facebook”) просто позволяват на авторите на музика да „постват”(публикуват) линкове към произведенията си, като по този начин дават възможност защита на авторски права върху музика, тъй като всеки „пост” е скрепен с дата и час и това може да се използва в съда като електронен доказателствен материал, който не може да бъде манипулиран времево и който може да докаже възникването на авторското право. Практически това се оказва един удобен начин да докажеш авторските си права като автор на музика, позовавайки се на публикация във „Фейсбук”(„Facebook”), касаеща авторски произведения – в частност музикалните, които макар и извън предмета на „IP лиценза” са защитими както в самия сайт, така и извън него чрез посочените вече юридически способи.
В заключение бих искал да отбележа, че при проучването на съдебната практика относно дела, касаещи интелектуална собственост със страна „Фейсбук”( „Facebook”), се оказва, че такива почти няма. Очевидно собствениците на сайта разрешават юридическите си пролеми извънсъдебно и/или се позовават на изградената в общите условия защитна теза, относно изключването отговорността на „Фейсбук”( „Facebook”) при установено нарушение на авторските права или други права на интелектуална собственост(чл.16, ал.2 от „Декларацията за права и отговорности”). В този текст е презюмирана и възможността от завеждане на граждански иск срещу „Фейсбук”( „Facebook”), както и регресна отговорност срещу нарушителите за всички искове, насочени срещу сайта „Фейсбук”( „Facebook”) – чл.16, ал.1 „Декларация за права и отговорности”. Естествено дали тази отговорност ще може да бъде ангажирана или изключена зависи от факта, доколко приложимата клауза от общите условия не е нищожна, но това следва да се прецени с оглед на всеки отделен казус. Предвидена е и местна подсъдност за евентуални възникнали правни спорове и тя касае съдебният район на съда в гр.Санта Клара, Калифорния. Явно тази норма е насочена към американските граждани и юридически лица, защото както вече посочих във връзка с нормата на чл.5, ал.2 от Римската конвенция и компетентността по дела за права върху обекти на интелектуална собственост, определена от Кодекса на международното частно право(КМЧП) в неговия чл.13, българските съдилища са компетентни по искове за авторски права и за права, сродни на авторското, когато закрила се търси на територията на Република България.

Автор: адв.Атанас Костов

(1)Русчев. И, „Сключване на договори при общи условия - Проблеми в доктрината и практиката”, сп.”Търговско и конкурентно право” 2012г.

Интернет пиратство - проблемът с незаконното съдържание в мрежата

публикувано 24.11.2013 г., 9:06 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 13.10.2015 г., 1:39 ч. ]


Практически напуснатото „бизнес” интернет поле от Напстър(Napster) преди няколко години бе заето от така наречената пиър то пиър(peer-to-peer) технология, под различни наименования „Еймстър”(Aimster), „Грокстър”(Grokster) и „Каза”(Kazaa).
Доколкото някой от тези интернет предложения, под формата на особено придобилите популярност напоследък „торент тракери”, могат да бъдат диференцирани спрямо „Напстър”, те реално като международни технически операции все още продължават да следват същия първоначален „пиър ту пиър”(P2P) модел, но с очевидно негативната разлика, че поразителния брой на техните клиенти продължават да го използват за същите цели, с които преди се използваше „Напстър” – незаконно копиране и дистрибуция на защитени авторски произведения. За сега добре дефинирано е само едно, че тези потребители на интернет услуги нарушават авторското право. Въпреки това, все още има и някои, които твърдят, че този вид използване на интернет пространството не представлява нарушение. Заинтересовани „специалисти” в областта на интернет комуникациите се опитват да рационализират или оправдаят нелегалното поведение на тракерите с твърдението, че те имат изкуствено преувеличена полза от незаконните сделки със възпроизвеждане на записи на артисти от звукозаписната индустрия например. Това разнообразие от виждание не променя фундаменталния факт, че това е опит за защита на нелагалните интернет практики, които са сърцевината на концепцията „пиър ту пиър”. В същия контекст е и аргумента, че авторскоправното увреждане, в следствие на използването на „пиър то пиър” технологията, всъщност не уврежда авторите, а напротив спомага за генериране на нов интерес по отношение на техните произведения. Авторскоправното законодателство обаче оставя тази преценка на самият автор и е нелогично това право да е узурпирано от една трета заинтересована страна, която желае да използва по какъвто и да е начин едно авторско произведение. Все пак цялата авторскоправна доктрина в международен, а и национален аспект е недвусмислена. Използването на „пиър ту пиър”(P2P) мрежите за копиране или разпространение на авторски творби, без разрешение на автора е нарушение и всеки носител на авторскоправни правомощия има правото да защити същите чрез сезиране на правоприлагащите органи -съответно съда или прокуратурата.
Юридическа отговорност по отношение на „пиър ту пиър” разпространителите.Авторскоправните закони в цял свят отдавна споделят становището, че този, който подпомага или подбужда към авторскоправни нарушения в интернет пространството, осъществява състава на помагач и подбудител (така е и в българския НК) към извършване на престъпления против интелектуалната собственост и е не по-малко виновен от самия нарушител. През 2000г. звукозаписните компании в САЩ и създадената от тях Асоциация на звукозаписната индустрия в Америка (RIAA-Recording Industry Association of America)започнаха съдебен процес срещу най-големия тогава разпространител на нелегално съдържание в мрежата - Napster, което доведе до спирането на сървърите на компанията през 2001 година. Всичко това като следствие породи формулирането на два вида вторична юридическа отговорност, касаеща незаконното разпространение и копиране на авторско съдържание в интернет. Първо – в законодателно отношение се стигна до извода, че нарушение има винаги тогава, когато някой осъзнавайки непозволеното увреждане с умишленото си поведение създава предпоставки или съществено способства за неправомерното поведение на друг правен субект. Второ – възможност за възникването на субсидиарната отговорност има и когато един правен субект притежава дадени права и способност да контролира нарушенията(в случая например да борави с или да ограничава трафика на незаконно съдържание в интернет), но в същото време има и пряка финансова заинтересованост да извършва такива правонарушения. Именно така добре структурираното разбиране за същността на проблема, а и водените успешно от Асоциация на звукозаписната индустрия в Америка авторскоправни дела и реалните резултати от тях, ясно дадоха да разберат на всички правонарушители, че т.нар. „обмен на файлове”, визиращ защитени от авторското право произведения е дейност, която не остава без правни последствия. Ето защо този вид противоправно поведение става все по-непопулярно не само сред хакерите, а и сред всички, занимаващи се с такъв вид дейност, като тезата, че те не „осъзнават” нейния незаконен характер звучи в настоящия контекст меко казано несериозно, предвид реалната опция за законодателна превенция.
Разковничето на постигнатите успехи в борбата с тракер торентите и техните производни в САЩ, се крие и в добрите и навременни законодателни решения. Още през 1998г., Конгреса прие Digital Millennium Copyright Act (DMCA), превърнал се в основния материален закон, регламентиращ дигиталното съдържание в интернет и авторските права върху него. Основен текст във въпросния нормативен акт е станалия пословичен параграф 512. Заложения в него смисъл е че, авторите на дадено произведение имат право или са длъжни да знаят информация за всички ползватели, които имат възможност да взимат участие в отношения помежду си, базирани на сесия в интернет от един и същи ранг. Конгресът предвиди тази необходимост, която беше отразена в DMCA, като с нейна помощ например всеки собственик на определен сайт може да узнае основните идентификационни данни на предполагаеми нарушители, ползващи дадени интернет услуги.
Всъщност идеята за DMCA е възникнала със сключването през 1996г. от СОИС на няколко международни договори в областта на Интернет. Нито един от тези договори обаче, нито пък който и да е друг международен документ, непосредствено не решава потенциалните вторични отговорности на провайдерите. Поради този факт и коментирането на DMCA в Конгреса, се е стигнало до там, че на базата на лобиране провайдерите са успели да ограничат отговорността си при нарушение на авторски права, чрез приемане на „балансирани” клаузи, касаещи техните задължения. Една от тях гласи, че е „препоръчително при съдебен процес, съответния провайдер да предостави лична информация за тези абонати, които са обвинени в нарушения на авторското право, с цел спорът да може да бъде решен по съдебен ред”.
Визираните международни договори, касаещи интернет пространството и оказали, огромна роля за създаването и налагането на DMCA са ДАП (Договор на СОИС относно авторското право) и ДИЗ (договор на СОИС относно изпълненията на звукозаписите).Тези два договора са били подписани едновременно на 20.12.1996г. в Женева и в теорията са познати като „договорите на интернет”. И двата договора съдържат императивни правила, които налагат взимането на мерки за технологична закрила и предотвратяване на непозволеното копиране, касаещо представената в електронна форма информация. Държавите-членки по тези договори(включително и България) са поели ангажимент да изградят необходимите законодателни механизми, с цел създаване на защитни системи по отношение на авторските творби, разпространявани в интернет пространството, концепция, която е залегнала още в духа на Европейската директива за закрила на компютърните програми от 1991г. Илюстрация на казаното е чл.11 от ДАП, който казва, че „договарящите страни предвиждат подходяща правна закрила и ефективни правни средства срещу отстраняването на ефективни технологични мерки, които се използват от авторите във връзка с упражняването на техните права по този Договор или Бернската конвенция и които ограничават действия по отношение на техни произведения, които не са разрешени от съответните автори или от закона”. Както вече неколкократно беше споменато концепцията „пиър ту пиър” (P2P) почива на точно обратната теза и „философията”, че разпространението на авторски произведения в интернет, дори и без съгласието на носителите на авторските права, всъщност спомага за осъществяване на техните интереси, което на фона на анализираните международни актове звучи като пълен абсурд. Член 12 на ДАП даже отива още по-далече, като застъпва правилото, че електронните системи следва да бъдат закриляни срещу всякакви възможни форми за „неутрализирането им”, като предвижда:
1. Договарящите страни прилагат подходящи и ефективни правни средства срещу всеки, който умишлено извърши някои от следните действия, като знае, или по отношение на граждански мерки, имайки достатъчно основание да знае, че ще предизвика, позволи, улесни или скрие нарушение на всякакво право, обхванато от този Договор или Бернската конвенция:
І. Отстраняване или изменение на всякаква електронна система за управление на права, без да има това право;
ІІ. Разпространението, вносът за разпространение, излъчване или публично съобщаване без разрешение на произведение или копия от произведения, като знае, че електронната информация за управление на права е била отстранена или изменена без разрешение.
Тази последна формулировка почти изцяло интерпретира абстрактно деянията, които съставляват така нареченото „споделяне на ресурси в интернет”, понятието „торент тракер” или „връзка пир ту приър”.
Всички тези деяния са и предмет на наказателна превенция, залегнали в българското законодателство като престъпленията против интелектуалната собственост, под легалното наименование „контрафакция”, предмет на чл.172а от НК. В ал.2 на този текст е предвидено, че наказанието за това престъпление „се налага и на онзи, който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава чрез техническо средство или използва по друг начин звукозапис, видеозапис или радиопрограма, телевизионна програма, софтуер или компютърна програма без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право”.
От гражданскоправна гледна точка авторът на дадено произведение може да защити правата си, нарушени в следствие на незаконно разпространение на негово авторско произведение в интернет, като предяви в съответния окръжен съд следните искове: иск за обезщетение на понесени вреди (чл.94 от ЗАПСП във връзка с чл.45 от ЗЗД); иск за преустановяване на неправомерно използване (чл.95, т.1 от ЗАПСП); иск за изземване и унищожаване на неправомерно възпроизведени екземпляри от произведението, както и на вещите, предназначени за възпроизвеждане на екземплярите (чл.95, т.2 от ЗАПСП); иск за изземване от употреба на презаписващите и възпроизвеждащите устройства, използвани изключително за извършване на нарушенията(чл.95, т.3 от ЗАПСП); иск за придобиване на иззетите неправомерно въэпроизведени екземпляри и/или негативите, матриците, клишетата и др. подобни, предназначени за възпроизвеждане на тези екземпляри, по цена, равна на себестойността(чл.95, т.4 от ЗАПСП).
Административноправна защита по ЗАПСП - нейното осъществяване законодателят е отразил в чл.97, ал.1,т.8 и 9 от ЗАПСП: който притежава компютърна програма, като знае или има основание да предполага, че това е незаконно; възпроизвежда, разпространява или използва по друг начин такава се наказва с глоба от двеста до две хиляди лева, ако не подлежи на по-тежко наказание и предметът на нарушението, независимо чия собственост, се отнема в полза на държавата и се предава за унищожаване на органите на Министерството на вътрешните работи. В първия случай е предвидено наличие на пряк или непряк умисъл от страна на лицето, което по какъвто и да е начин се е сдобило с компютърната програма, относно факта на незаконното й притежание, т.е неговото поведение да е насочено или да предполага настъпването на неблагоприятни правни последици от това. На второ място е предвидена и хипотеза, която изцяло осъществява състава на „пиър ту пиър” деянията и се отнася до възпроизвеждането, разпространяването и използването по друг начин на компютърната програма от лице, което не е автор или което не е получило по друг начин правото вторично да се разпорежда с предмета на авторското право. Осъществяването на тези два фактически състава законодателят е скрепил със съответна имуществена санкция, с определен минимален и максимален размер, в зависимост от степента на нарушението. Санкциите по ал. 1 или 2 се налагат и на лице, което, без да има право на това и като знае или има основание да предполага, че това действие ще причини, позволи, улесни или укрие нарушение на закриляно от този закон право:
1. премахне или измени представена в електронна форма информация за режима на правата върху обект на авторско или сродно на него право;
2. разпространява, включително и като внася с цел разпространение, публично изпълнява, излъчва по безжичен път или предава чрез кабел или друго техническо средство обект на авторско или сродно на него право, както и предлага достъп на неограничен брой лица до такъв обект по начин, позволяващ този достъп да бъде осъществен от място и по време, индивидуално избрани от всеки от тях, знаейки, че представена в електронна форма информация за режима на правата върху този обект е била премахната или изменена без право на това.
Актовете за установяване на нарушенията по чл.97 от ЗАПСП се съставят от органи, на които това е възложено от министъра на културата със съдействието на органите на Министерството на вътрешните работи. Наказателните постановления се издават от министъра на културата, или от определени от него длъжностни лица.
След този кратък преглед на правомощията, установени от българското законодателство в борбата с интернет пиратството остават няколко равносметки и важни въпроси от практическа гледна точка. Първо – очевидна е липсата на законодателна инициатива по отношение на реалните технологични мерки, които да препятстват разпространението на нелегално съдържание в интернет, като по този начин България не изпълнява поетите ангажименти по международни договори в областта на авторското право. Съдействието на БТК относно филтрирането на нелегалното интернет съдържание на двата най-големи торент тракера в България, при акцията на ГДБОП през миналата година срещу собствениците на zamunda.bg и arenabg.com беше нещо положително, но липсата на законодателни механизми, които да послужат за база на техническа превенция спрямо тях реално остави случая нерешен. Второ – отсъствие на нормативен механизъм, който да задължава българските „провайдери” да дават периодична официална информация относно съдържанието на техните локални сървъри, особено в случаи, когато правоприлагащите органи са сигнализирани относно нарушения на авторски правомощия и санкции в противен случай, касаещи имуществени глоби отговарящи на техните приходи, отнемане на лицензи за осъществяване на подобна дейност и т.н. Трето – реално отстояване на правата на авторите от правоприлагащите органи и създаване на екипи от специалисти в областта на авторското право и интелектуалната собственост като цяло, предвид спецификата и все по-нарастващия социален негативен ефект от престъпленията и правонарушенията, извършвани в този сфера.

Адв.Атанас Костов

Адв. Марк Ериксън: Интернет пиратството в България може да се намали само с евтини легални алтернативи

публикувано 6.10.2012 г., 11:14 ч. от Матей Жостов

Публикувано от PROPHON Bulgaria в 03:05


адвокат Марк Ериксън

Как биха могли да се постигнат резултати при борбата с пиратството на интелектуална собственост в държава като България, където има сравнително добро разпространение на Интернет и сравнително нисък стандарт на живот?

Няма едно решение на проблема с пиратството, защото то съществува в различни географски райони с различни равнища на икономическо развитие. Ключово е България да има достатъчно добро законодателство, което да адресира проблема, както и инициативи, провеждани съгласувано от държавата и собствениците на авторските права. Създателите на съдържание трябва да работят заедно с компаниите, които предоставят достъп, това са Интернет-доставчиците, както и с компаниите, които рекламират в Интернет и фирмите във финансовия сектор. Всички трябва да работят заедно, опитвайки се намерят пътища към идентифициране на областите, в които проблемите са най-сериозни и заедно да ограничат незаконното разпространение на защитено съдържание в Интернет. Трябва да сме наясно, че никога няма да има пълно разрешаване на проблема с пиратството в Интернет. В мрежата винаги ще има нелегално разпространение на продукти, но ние можем да ограничим голяма част от него, ако имаме индустрия и гражданско общество, които работят съгласувано.


Много важно е още на потребителите да се предлагат алтернaтиви. Основното е да се осигури евтин и бърз достъп до продуктите, което ще работи като легална алтернатива, защото търсенето винаги ще го има. Хората искат достъп до съдържание и ако те не могат да получат този достъп лесно и евтино, то веднага започват да правят това незаконно.


До каква степен българска среда отговаря на западните стандарти за защита на интелектуалната собственост?


Трябва да има много по-добро сътрудничество между създателите на интелектуална собственост, доставчиците на интернет и правителството. Те трябва да работят заедно, да се учат взаимно заради различните позиции и различните гледни точки, които имат към проблема. Много важно е да се работи заедно с гражданските организации, за да се намери възможно най-добрият начин за борба с пиратството. Това се случва от няколко години в САЩ, но дори и в САЩ трябва да се положат още усилия в тази посока. Важно е това да започне да се случва и в България.


В България много граждански организации работят за защита пълната свобода за обмен на всякаква информация чрез торент-сайтовете, точно заради ниския стандарт на живот и свободата на обмен на информация. Как може гражданското общество да бъде научено, че трябва да си плаща за продуктите?


Гражданските организации трябва да бъдат включени в разговора. Не може да отстраним една група хора заради тяхната различна гледна точка. Разговорът трябва да започне с общото разбиране между правителството, собствениците на правата и гражданските организации, че пиратството трябва да бъде ограничено. В същото време трябва да бъдат поощрени собствениците на търговските права, че трябва да намерят начин да предлагат своите продукти по-бързо и по-евтино. Трябва да се разбере, че консуматорите понякога се затрудняват да намерят това, което търсят в интернет по законен начин. Аз съм сигурен, че ако се открие точната цена за продуктите, то българите ще започнат да избират легалната алтернатива. Много хора не биха желали да се ангажират с притежаването на незаконно съдържание. Те биха предпочели легалната алтернатива, ако цената е по възможностите им. Правителството трябва да проведе образователна кампания, а индустрията трябва да покаже на хората цената на интелектуалната собственост, да успее да обясни, че всичко това би могло да е в полза на обществото, че всички ние сме в този проблем заедно.

Използването на полицейски акции срещу торент-сайтове извън общия контекст на сътрудничеството, за което говорите, повече вреди или помага?

Силовото прилагане на закона има своята роля, но то има ограничени ресурси. Ресурсите на държавата трябва да се влагат в множество инициативи и една от тях е създаване на среда за общи действия с останалите страни, ангажирани в процеса. Полицията трябва да се използва само срещу по-големите сайтове, които отказват да сътрудничат.

Българският торент-сайт ”Замунда” попадна наскоро в черния пиратски списък на американския Конгрес. Какви са последствията от това?

Няма голяма ценност да съществува черен списък или какъвто и да списък, който идентифицира сайтове, предлагащи незаконно съдържание, ако не се предприемат действия след това. Подобни черни списъци не помагат на потребителите, защото те не им обръщат внимание. Те биха теглили съдържание, ако то е достъпно за тях. Това, което е по-важно от черните списъци, е създаването на това сътрудничество, за което говорех досега. Торент-сайтовете, които предлагаха незаконно съдържание в САЩ, бяха намалени през последните няколко години основно, защото създадоха евтини легални алтернативи като Netflix например. На хората им бе предложена цена по-евтина от билета за кино срещу достъп до огромен брой филми или телевизионни предавания в продължение на месец. Ние видяхме, че предлагането на подобни алтернативи извзе част от трафика в торент-сайтовете.

Европейският парламент отхвърли АКТА, съобразявайки се с протестите в редица европейски държави. Предлагането на този договор не направи ли борбата с пиратството още по-трудна задача заради създаването на враждебна среда в обществото?

Аз мисля, че в дългосрочна перспектива, това, което се случи с АКТА, е добро за правителствата, защото послужи като сигнал за събуждане. Нямаше достатъчно прозрачност в процеса по създаването на АКТА, защото гражданството общество получи един документ, по който вече имаше съгласие между правителствата. Това не е правилния начин за представяне на договор. Имаше много текстове в АКТА, които са добри, но и много текстове, по които имаше дезинформация. В крайна сметка правителството не може да приеме закон, ако няма подкрепата на хората. Урокът е, че при приемането на подобни закони в бъдеще, трябва да се търси подкрепата на гражданското общество. Трябва да бъдем по-прозрачни, защото ако няма подкрепа от обществото, то дори един закон да бъде приет, той няма да има смисъл. Хората просто няма да го спазват.

Какви са най-драстичните примери за кражба на интелектуална собственост в САЩ?

В САЩ изминахме дълъг път при защита на интелектуалната собственост. Години наред музикалната индустрия не желаеш да направи своите продукти достъпни чрез интернет. Те платиха цената за това. Сега има множество възможности за потребителите, те могат да стриймват музика, да теглят мп-тройки, цените станаха много по-привлекателни. Това се случи точно заради пиратството в интернет. Филмовата индустрия научи своя урок от това, което се случи с музикалния бизнес и започна да предлага своите продукти по-бързо и по-евтино. Това е част от справянето с проблема. Сега различните ангажирани в процеса страни работят много по-добре заедно. Разбира се все още има сайтове, които предлагат незаконно съдържание. Вие знаете, че американският Конгрес се опита да прокара СОПА, което беше съпроводено от много спорове. Целта обаче беше не да се справи с вътрешните сайтове, а с чужди сайтове извън юрисдикцията на САЩ, които правят пиратството широко разпространено. Ние работим много активно с работни групите, създадени между всички участници в процеса, които съдействат за доброволно изтегляне на рекламите от сайтовете, предлагащи незаконно съдържание. Така ние източваме приходите от тях и това помага. Няма да има пълно решение на проблема с нелегалното съдържание, но тези неща помагат за създаване на по-здравословна и легална екосистема в Интернет.

Три мита за интернет пиратството

публикувано 6.10.2012 г., 11:07 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 6.10.2012 г., 11:08 ч. ]

По света вече се шири твърдението, че интернет пиратите винаги ще печелят битката, така че усилията, които се хвърлят за спирането на онлайн пиратството са безсмислени. Причината за това разбиране е, че техниките за пиратство се развиват по-бързо, отколкото усилията, за да бъдат спрени. И въпреки че това е и гледната точка на много хора в технологичната общност, то това не означава, че е вярно.

Ето защо решихме да ви представим кои са трите мита за интернет пиратството според Mashable, които разбиват традиционното мнение, че пиратството винаги печели. Според експертите, има три водещи мита, които популяризират идеята, че онлайн пиратството е неизбежно и не може да бъде спряно. Ето едно бързо резюме на тези ‘митове’ и защо разясняването им е важно, за да знаем как да се справяме с неоторизирано онлайн съдържание.

Мит # 1: Не може да се конкурирате с безплатното съдържание

Този мит често е използван от собствениците на съдържание, за да оправдаят грубите мерки срещу пиратските сайтове и отделните потребители. В края на краищата, защо да си купуваш песен или филм, когато можеш просто да го изтеглиш безплатно от пиратски сайт?

Един бърз поглед към процъфтяващите Amazon и iTunes обаче доказва точно обратното. Оказва се че най-ниската цена (включително ‘безплатен’) не е единственият определящ фактор за потребителските покупки. Фактори като надеждност, удобство, обслужване и качество също имат много голямо значение за хората, които купуват онлайн съдържание.

Мит # 2: Пиратството не пречи на продажбите

Според този мит, хората, които използват сайтове за споделяне на съдържание така или иначе никога не биха плащали за съдържание, а ‘честните’ потребителите никога не биха се обърнали към пиратството. Това е много погрешно, тъй като има доста доказателства за това, че когато някой не може да гледа любимия си филм, а иска да го направи, той не си купува DVD диска за своята колекция, а си го сваля от пиратски сайтове. Така че, пиратските сайтове всъщност се отразяват на пазара за авторско съдържание.

Мит # 3: Инициативите за борба с пиратството не работят

Законите за споделяне на файлове са не само репресивни, но и неефективни, смятат повечето потребители. Първата част на е спорна, но втората е очевидно невярна. Едно неотдавнашно проучване сочи, че анти-пиратските закони работят. След появата им, броят на онлайн законните покупки на музика (особено за жанрове като рап и хип-хоп, които са подложени на високи нива на пиратство) са се увеличили. Оказва се, че дори новината за предстоящ нов закон кара хората да търсят законни алтернативи.


Копирането на съдържание е престъпление

публикувано 26.04.2012 г., 16:27 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 20.07.2012 г., 11:02 ч. ]

Вие сте блогър, уебмастър, фотограф или къкъв да е автор на нещо разпространявано в интернет?

Я, идете на сайта си, копирайте произволен абзац от статиите си и го пуснете в полето за търсене на Google... Какво стана? Има ли други резултати освен вашата страница? Ако има значи са ви обрали – вие сте поредната жертва на пиратите на съдържание.

Краденето на съдържание е нещо като спорт в българския интернет. В никакъв случай не твърдя, че из другоезичната мрежа е райска градина, но у нас явно доставя и някакъв особен вид перверзно удоволствие. Редовно в двата основни форума за онлайн бизнесWebmasterbg.org и Предприемач се появяват теми за поредното плагиатство.

Ама що да се пъна да пиша като мога да го копна от друг сайт. Много важно то една статия – и те са я превели от някъде т.е. не са автори.

Противно на извратеното всеобщо схващане преводът също е обект на авторското право. И зачеквайки темата за авторства, обекти и права тук е мястото да споменем, че в България съществува Закон за авторското право и сродните му права (за любознателните ето линк към последната редакция на Закон за авторското право и сродните му права)

Медалът винаги си има две страни – така както всички с жилави храчки плюем по крадците на съдържание, копирали нашата или на авера статия, така утре ние може да се окажем от другата страна. Абсолютно ли сте убедени, че всички картинки, които използвате на сайта си са със свободни права за споделяне? (Creative Commons). А, програмите, с които правите сайта си? Или дизайна на сайта? Парадоксът е, че дори да използвате само картинки от CCL сайтове няма гаранция, че там не са качени от някой, който не е спазил чужди авторски права. Няма гаранция, че статията, която сте превели и публикували вече не е преведена от някой друг, който ще предяви претенции към вашия материал заради прекомерно сходство в текста. Има не един и два случая, в които добронамерени уебмастъри и блогъри смятащи, че не са направили нищо лошо, са обвинявани в кражба на интелектуална собственост.

Нека се върнем на гледната точка на небрежния блогър, а именно: “Много важно, кво толкова и да ме обвинят в кражба на съдържание?”

За небрежнярите има предвиден един член в Наказателния кодекс

Чл. 172а. (Нов - ДВ, бр. 50 от 1995 г.) (1) (Изм. - ДВ, бр. 62 от 1997 г., бр. 75 от 2006 г.) Който записва, възпроизвежда, разпространява, излъчва или предава, или използва по друг начин чужд обект на авторско или сродно на него право, или екземпляри от него, без необходимото по закон съгласие на носителя на съответното право, се наказва с лишаване от свобода до пет години и с глоба до пет хиляди лева.

За тези, които не обичат да четат дребния шрифт – ЗАТВОР ДО 5 ГОДИНИ и ГЛОБА ДО 5 000 (ПЕТ ХИЛЯДИ) ЛЕВА

Голяма радост за всички ощетени, но горния текст може да помрачи задоволството на всеки от нас в мига, в който се замислим, че по една или друга причина може да се озовем и от другата страна. В тази нова секция ще поместя поредица от статии касаещи кражбата на съдържание. Естествено в един или друг момент ще заставаме от двете различни позиции:
- какво да правя когато крадат съдържание от мен
- какво да правя ако ме обвиняват в кражба на съдържание

Една забележка за всички, които правят това съзнателно,целенасочено и методично държа дебело да подчертая – няма да давам никакви идеи как да отървете съвсем заслуженото възмездие или поне ядове.

http://www.bullblogger.info/2010/04/blog-post_21.html

Интернет и авторските права

публикувано 26.04.2012 г., 16:19 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 20.07.2012 г., 11:02 ч. ]

Всеки ще се съгласи, че интернет изгради нашето съществуване по друг начин. В много посоки той категорично улеснява начина на комуникация, бизнес отношения, получаване на информация и знания. И като всяко хубаво нещо може да се отиде в другата крайност. Преди няколко стотин години книгите са преписвани на ръка, за да се получи още един екземпляр. Какъв колосален труд! Днес се оказва, че книги се продават през интернет на цената на един sms. За каква стойност говорим? Един читателски въпрос ни накара да потърсим повече информация от специалистите за това какви са авторските права на интелектуални продукти, които се предлагат чрез голямата мрежа.

"Видях в интернет блог, в който се предлагат на цената на един смс книги на издателства, вероятно сканирани в pdf формат. Не вярвам да са платили права на издателствата, а и самите издателства традиционно подписват договор само за печатни носители - издаване под формата на книги. Какви са стъпките, за да се спре това безочливо погазване на интелектуалната собственост и авторски права?"

Ето какво отговори Йордан Политов, юристконсулт в Патентно ведомство и консултант индустриална собственост

"За нарушаването на авторски права върху литературни произведения може да се търси отговорност по съдебен ред, като пред съда е необходимо да се доказва възникването на авторското право (авторството) в полза на създателя на произведението. Във всички случай определени действия срещу нарушителите могат да бъдат започнати само по инициатива на автора, или на лицата по
чл. 95а от Закона за авторското и сродните му права, с искова молба или с молба за съдействие от други държавни органи.
Ако авторът не може да докаже авторството си то по-добре е да не предприема воденето на скъпи и дълги съдебни процедури. Доказването по дела за авторство винаги е представлявало сложен въпрос, особено за българските условия.
Ако конкретният автор може да докаже авторството си, той може да се обърне за професионален съвет и съдействие към съществуващите организации за колективно управление на права, където работят специалисти от посочената област, и където да изложи подробно казуса.
Основното е наличието на правен интерес, когато авторът търпи имуществени вреди от неразрешеното използване. Тези вреди трябва също да се доказват. Ако се касае единствено за изразяване на недоволство от ситуацията, никой няма да може да Ви окаже реална помощ.
Този въпрос е пряко свързан с един много горещ и наболял проблем, обсъждан на международно ниво, включително в рамките на ЕС, а именно пиратството в интернет. За момента до радикалното решаване на този проблем не могат да достигнат дори институции като Европейския парламент и Европейката комисия."

http://www.tbmagazine.net/statia/internet-i-avtorskite-prava.html 

КОЙ ПРИТЕЖАВА ПРАВАТА НА ВАШИЯ УЕБ САЙТ

публикувано 26.04.2012 г., 16:15 ч. от Матей Жостов   [ актуализирано 20.07.2012 г., 11:03 ч. ]

Вие сте писател или художник, творец или изобретател и имате нуждата да изразите себе си и Вашето творение по някакъв начин. Наемате професионален уеб-дизайнер и му плащате да превърне душата Ви в част от Електронната вселена. Всичко е готово и Вие вече можете да покажете на целия свят това, което е било в сърцето Ви.

Тук обаче изниква един въпрос. Това късче от душата Ви, принадлежи ли на Вас?

Липсата на валиден документ, издаден на Ваше име, може да Ви доведе до сложни ситуации, каквито не сте очаквали да се случат. Помнете, че в закона и в бизнеса няма прости неща.

Трябва да правим разлики между авторско право на дизайна, което включва графики, снимки, скриптове, хипер-връзки и други елементи и авторското право за съдържанието.

Има случаи, когато уеб сайтът е създаден от различни хора и по този начин собствениците на отделните елементи са няколко.

Ако Вие сте фотограф и сте писали текстовете за сайта си, Вие притежавате авторските права за тези материали. В случай, че сайтът е създатен от уеб специалист, който е написал кода и е създал структурата на сайта, той притежава правата за начина по който Вашите творби са показани в Интернет страницата. Правата могат да бъдат негови, или на фирмата, за която работи. Това зависи от неговия договор. Но, ако искате изцяло правата за Вас, трябва да извършите легално споразумение, в което изрично да се посочва това.

Има няколко вида споразумения, които могат да се сключат. Необходимите в случая са Ваш проект и наето частно лице, което да го създаде. С него може да сключите споразумение за притежание на авторските права. Друг случай е, ако лицето работи за Вас по договор, в който изрично се заявява, че Вие сте собственика на целия проект.

Имайте предвид, че ако използвате безплатни материали от Интернет, някой все пак притежава правата за тях. Вие можете само да ги ползвате, не да бъдат Ваши, или да ги продавате или предоставяте на трети лица без съгласието на създателя им.

Наистина, Вие имате свободата да творите и създавате, да изразявате себе си или да правите бизнес, но навлизайки в водите на Интернет, Вие навлизате и в Закона. Затова най-мъдрото решение е винаги да сключвате писмени легални споразумения.

Статията не е официален легален съвет. Този материал не дава пълна, а само основна информация по темата. За да сте наясно с всички въпроси, които Ви интересуват, трябва да се консултирате с адвокат, запознат със законите на страната

http://www.webdesign-bulgaria.com/article_copyright.html

1-10 of 13